Наука в душата
Ричард Докинс (роден на 26 март 1941 г.) е английски етнолог, еволюционен биолог и писател. Между 1995 и 2008 г. преподава в Оксфордския университет. Докинс става популярен с книгата „Себичният ген“ (1976), която популяризира генноцентричния възглед на еволюцията. През 2006 г. основава фондацията „Ричард Докинс за разума и науката“. Авторът е известен като откровен атеист. В „Слепият часовник“ (1986) той оспорва съществуването на Създателя чрез аналогията с часовникаря, основавайки тезите си върху сложността на живите организми. Описва еволюционните процеси като аналогични на слепия създател на часовници, защото възпроизвеждането, мутацията и селекцията не могат да се ръководят от случаен Създател. В „Делюзията Бог“ (2006) авторът е на мнение, че религиозната вяра е заблуда, подхранваща несъществуващ Творец.
Докинс е носител на множество престижни академични награди.
Има ли такова нещо като обективна истина? Ако има, тя ще премине през механизма на науката и ние е ще сътворим истината. Антинаучното позиране, според Докинс, е врата към нови мрачни векове. Дори Нютоновата физика е само приблизителна, но това не го понижава до нивото на средновековното магьосничество или племенно суеверие.
Имало ли е момент в тази дълбока миля и половина еволюционна прогресия от геологични пластове, когато нещо, което може да се нарече „душа“, е възникнало, подобно на внезапно запалена електрическа крушка? А може би е глупаво да се говори за душа? Тези въпроси са поставени още в началото на книгата „Наука в душата“.
Нашата идентичност, по думите на Докинс, възниква вследствие на материалната активност на мозъка и щом мозъкът умре, трябва да се разпадне, превръщайки се отново в нищо, както е било преди нашето раждане. Тръгвайки от научната литература в стила на К. Сейгън, определяна от автора като „духовна“, през оттласкването от принадлежността към дадена религия, свръхестественото и Бог, той достига до извода, че учените все пак притежават „духовно“ усещане.
Науката е както чудесна, така и необходима. Чудесна за душата – със своето съзерцание на дълбините на Космоса или на времето от ръба на Гранд Каньон; но също и необходима за обществото, за нашето благосъстояние, за краткосрочното и дългосрочно бъдеще. Тези два аспекта са представени в книгата „Наука в душата“.
Каквито и да са съкровените чувства на отделните учени, по думите на Докинс, науката работи чрез стриктно придържане към обективни ценности. Тя притежава строги предпазни механизми срещу пристрастия в преценките, в потвържденията или правенето на изводи, преди да са постъпили всички факти. Експериментите се повтарят или се правят на сляпо, за да се елиминира разбираемият стремеж на учените да се окажат прави, както и по-похвалното им старание да се презастраховат от грешки.
Тревожен сигнал, отбелязва Докинс, съвместяващ темите за космическия порив и полезността на научния начин на мислене, е неизбежния сблъсък с голямо извънземно тяло, най-вероятно откъснато от астероидния пояс благодарение на гравитационното въздействие на Юпитер.
Динозаврите са били заличени от Земята в резултат на удар с огромен метеорит, което ще се случи отново. Метеоритът е бил с размерите на планина и масата му, съчетана със скоростта (от порядъка на 65 000 км в час), е предизвикала взрив с мощност, еквивалентна на няколко милиарда бомби като тази, хвърлена над Хирошима.
Катастрофа от подобен мащаб ни грози постоянно, но никой не може да предвиди кога точно ще се случи, защото тя е плод на случайност. В каква степен обаче подобни катастрофи, „контролирани“ от човешка намеса и много сериозно застъпени в художествената образност на научната фантастика, са плод на случайност, на реванш от страна на природата?
Ценностите на науката и науката за ценностите
Ценностите на учените са такива, че обвинението в пристрастност обикновено се приема сериозно и трябва да му се отговори. В своята книга Докинс разграничава използването на реторика за подчертаване на факти и използването ѝ за съзнателно прикриване на факти. Според ценностната система на учените в природните истини има нещо почти свещено. Вероятно това е и причината някои от нас, по думите на автора, да се дразнят от астролози, екстрасенси и други подобни шарлатани, които другите хора снизходително толерират като безобидни шоумени. Законът наказва с клетва онези, които съзнателно говорят лъжи за някого. Но ако лъжеш за природата, излизаш сух от водата – тя не може да те съди. Обратната страна на любовта към истината е, че тя може да накара учените да я преследват независимо от нежеланите последствия. На техните плещи лежи тежката отговорност да предупреждават обществото за тези последствия. Айнщайн, съзнавайки опасността, е казал: „Ако само бях знаел, щях да стана ключар“. Ако астрономите предупредяха, че голям астероид е на път да се вреже в Земята, то последната мисъл на мнозина би била да обвинят тях.
Карл Сейгън отбелязва, че редовно го питат дали вярва в разумен извънземен живот. Отговорът му клони към предпазливо „да“, но произнесено със смирение и неувереност. Недоверието към личните, вътрешни откровения е още една от ценностите, изповядвани от науката. Откровението не би могло да стои върху една плоскост с идеалите на научния метод: повторяемост, доказателствена подкрепа, точност, измеримост и др.
Нещата са обясними и наша привилегия е да ги обясняваме. Принципите, които действат тук, са валидни и там – като „там“ означава далечните галактики. Учените, занимаващи се с еволюцията, са в добра позиция да виждат противоречията в абсолютното поставяне на правата на човека над тези на всички останали видове. Съществуват обаче и „учени“ („закрилници на живота“), които с унес твърдят колко безкрайно ценен е човешкият живот, докато лакомо поглъщат сочната пържола. Очевидно е кой точно живот закрилят. Не се разбира от само себе си дали абортът на едномесечен зародиш е убийство, докато застрелването на слон или шимпанзе, напълно зрели и чувстващи, не е.
Преди шест или седем милиона години в Африка е живял примат, който е общ предшественик на всички съвременни хора и всички съвременни горили. По една случайност междинните звена, свързващи ни с този прародител – Homo erectus, Homo habilis, различните членове на рода Australopithecus и други – са измрели. Подобна логика не руши доктрината за човешките права като такава, но разрушава абсолютистките версии, защото показва, че отделянето на нашия вид почива върху случайни измирания.
Ричард Докинс определя подобни научни ценности като пасивни. Активните ценности са насочени към научните открития, възприемани като директен ресурс за изграждане на ценностна система.
Английският биолог Джулиан Хъксли (брат на писателя Олдъс Хъксли) се опитва да превърне еволюцията в основа за нова етика, почти религия. Ученият е вдъхновител на интелектуалното и културно движение, започнало да придобива популярност още през 60-те години на XX век, „трансхуманизъм“. Част от идеологическото увлечение на Хъксли произтича от оптимистичното му виждане за прогреса на еволюцията. Ярката му позиция към бъдещата еволюционна нагласа се наблюдава в есето „Прогрес, биологичен и друг“ звучи почти като зов на оръжие под знамената на еволюцията. В това есе авторът апелира към разширяване на възможностите на еволюционния процес, с който самата природа е заета вече милион години, и съзнателно ускоряване на онова, което в миналото е било работа на слепи, несъзнателни сили. Идеите в есето на Хъксли са определени от Докинс като илюстрация на това, което по-късно ще бъде разобличено като „поетична наука“ – поетична в лошия смисъл на думата, а не в добрия, вложен в заглавието „Наука в душата“. Идеите на Хъксли за „ускоряване на еволюцията“ получават противоречиви реакции. Според английския биолог и имунолог Питър Медауар проблемът на Хъксли е, че той просто не разбира еволюцията.
Прогресивното качество, което Хъксли вижда в еволюцията, може да й е присъщо, а може и да не е. Относно тези виждания Докинс е на мнение, че независимо дали Хъксли е прав, или не, нищо не може да ни налага да копираме тази прогресивност при изграждане на ценностните си системи. Още повече, че проблемът се изостря, ако преминем от самата еволюция с нейния предполагаем прогресивен импулс към Дарвиновия еволюционен механизъм, или оцеляването на най-приспособените. В своя лекция от 1893 г., озаглавена „Еволюция и етика“, Томас Хъксли (дядото на Джулиан Хъксли), изказва мнение, че ако гледаме на дарвинизма като на морализаторска пиеса, тя щеше да бъде доста страшна, защото ноктите и зъбите на природата действително са алени от кръв. Най-слабите наистина падат в жертва, а естественият подбор действително фаворизира себичните гени. Безброй древни тревопасни са свършили с прегризани гърла, а безброй древни хищници са умрели от глад, за да се стигне до съвършените форми на днешните им наследници. Продуктът на естествения отбор – животът във всичките му форми – е прекрасен и разнообразен. Но самият процес е брутален, безогледен и жесток.
Според дарвинизма произволните природни явления са единствените причини, отговорни за произхода и развитието на живота. Дарвинизмът изключва възможността за Бог или някакъв разумен творец да играе роля в произхода на живота и развитието му. В западната култура възходът на дарвинизма е наистина главоломен. И въпреки това, дори по време на възхода, винаги е имало несъгласни, които смятат Дарвиновата идея (как произволни причини са отговорни за цялостното разнообразие и сложността на живота) за неадекватна.
Историята ни предоставя немалко доказателства за преиначаване на дарвинизма и евгениката. Само ще спомена името на Адолф Хитлер. Възгледите му обаче не са нещо необичайно през първата половина на века. През 1902 г. писателят Хърбърт Уелс казва следното:
А как новата република ще третира по-низшите раси? Как ще се отнесе към черните? (…) Тези пълчища от черни, кафяви, мръсно бели и жълти хора, които не се вписват в новите нужди на ефективността? (…) А етичната система на гражданите от Новата република, етичното система, която ще доминира световната държава, ще бъде оформена най-вече да благоприятства възпроизводството на онова, което е добро, ефикасно и красиво в човечеството – красиви и силни тела, ясни и могъщи умове. (по Докинс 2018: 42)
Подобни описания, според Докинс, дават лошо име на дарвинизма в социалните науки.
От друга страна, естественият отбор оптимизира нещата в определени икономически граници и може да се каже, че има и своите ценности. Английският биолог и еволюционист Джон Мейнард Смит казва, че „ако нямаше ограничения за онова, което е възможно, най-добрият фенотип щеше да живее вечно, да е неуязвим за хищници, да снася безкрайно много яйца и така нататък“.
Ако погледнем с Дарвинови очи на нашето съвременно битие, нашите естетически ценности и склонности към удоволствия, е важно да сложим съответните усъвършенствани очила. Еволюционните психолози са създали термина „среда на еволюционна адаптация“ (СЕА), за да обозначат онзи набор от условия, в който са се развили дивите ни предци. Част от данните ни се базират на реконструиране, или „обратно инженерство“, изучавайки себе си, ние се мъчим да възстановим средата, към която нашите атрибути биха били добре приспособени.
Ще убием ли душата?
Думата „душа“ , по думите на Докинс, има две значения. Той ги нарича Душа-1 и Душа-2 – сходни на повърхността, но дълбоко различни. Авторът цитира определенията от Оксфордския речник:
Душа-1: Духовната част на човек, за която се счита, че оцелява след смъртта и в бъдещото си състояние е податлива на щастие или страдание.
Бъдещият дух на починал човек, разглеждан като отделна единица, надарена с някаква степен на форма и индивидуалност.
Това е душата, според автора, която науката ще унищожи, а именно: свръхестествена, безплътна, оцелява след смъртта на мозъка и е способна на щастие или страдание дори след като хормоните са секнали, а невроните са станали на прах. Науката няма да остави спомен от нея. Душа-2, от друга страна, никога няма да бъде застрашена, защото науката е нейна неотлъчна прислужница.
Определения за душата от Оксфордския речник:
Душа-2: Интелектуална или духовна мощ. Високо развитие на умствените способности. Също способност за дълбоко усещане, сетивност.
Седалище на емоциите, чувствата, настроенията; емоционалната част на човешката природа.
Докато Душа-2 е душевността, която науката тачи и обича и с която никога няма да се раздели, Душа-1 се корени в дуалистичната теория, че в живота има нещо нематериално, някакъв нефизически ръководен принцип. Това е теорията, според която тялото се витализира от някаква жизнена сила, енергизира се от тайнствена енергия, одухотворява се от дух, а съзнанието му идва от неопределена субстанция. Тези характеристики на Душа-1 се въртят в порочен кръг. Джулиан Хъксли осмива „жизнения импулс“, а Анри Бергсон го сравнява с образа на влак, теглен от „локомотивен импулс“. Науката вече доста е поочукала Душа-1. До петдесет години ще се справи с нея напълно.
Гените са низове от информация, която може да се изолира, да се извлича от мъртви тела, да се записва и пази в хранилища, готова да се използва по всяко време. Вече е напълно възможно целият наш геном да се отпечата на книга. Ембриологията ще е толкова напреднала, че ще ни позволи да клонираме жив, дишащ представител на нашите прародители. Към 2057-а ще е детска игра да вземем от рафта книгата с нашето име (книгата, в която е запазена цялата ни ДНК), да въведем генома си в ДНК синтезатор, да вкараме резултата в енуклеирана яйцеклетка и да се клонираме. Дали това ще е възкресение на съзнателната ни същност, наше субективно въплъщение?
Точно както в средата на XIX век Дарвин разбива мита за мистичното „сътворение“, а Уотсън и Крик в средата на XX век разчистват мистичния ореол около гените, техните наследници от средата на XXI век ще се преборят с абсурда на мистичното отделяне на душата от тялото. В „Как работи умът“ Стивън Пинкър елегантно излага въпроса и е достатъчно откровен да заяви, че няма понятие откъде идва и какво представлява съзнанието. Докинс вярва, че това ще се изясни около 2057 г. Ако това се случи, решаването на най-голямата от всички загадки няма да е дело на мистици и теолози, а на учени. Душа-1 ще падне със закъсняла смърт от ръката на науката, без да бъде оплаквана от никого, което на свой ред ще изстреля Душа-2 до небивали висоти.
В това кратко представяне на част от книгата на английския биолог и еволюционист Ричард Докинс се появяват множество въпроси относно начините, по които науката бива осмисляна, прилагана и нейната роля в бъдещото развитие не само на индивида, но и на колектива. Проникването в тайните на природата е отговорност не само на учените, но и на индивида, който в интелектуалната, културната и биологичната си еволюция се стреми към трансформации, много често стъпвайки върху раменете на живата материя в различните й форми. От началото на XX век все по усиленият научно-технически прогрес ни подготвя за неизбежна и необходима промяна, която в един момент ще постави на карта границите на човека и човешкото. Предизвикателствата и задълженията на бъдещето са заложени в нашето настояще, към което имаме един основен ангажимент – да развиваме човешкото в посока, усъвършенстваща ни не само в биологичен, но и в духовен аспект.
Ще припомня само есето на Станислав Лем „Двете еволюции“, в което той извежда биологичната и технологичната еволюция като два важни за човечеството етапа от неговото развитие. Там където биоеволюцията в лицето на Природата е постигнала своето развитие, оттам започва техноеволюцията, която черпи своето вдъхновение от биоеволюцията, но се оказва, че не я превъзхожда и не я изпреварва, защото не е в състояние изцяло да усвои градивния материал, с който тази сложна система Природата си служи, за да създава света. Провалът на техноеволюцията е в това, че човекът не е в състояние да изгради между себе си и природата толкова здрави звена, върху които да издигне по-съвършена конструкция от цялото свое наследство, от своето несъвършено, нетрайно, тленно тяло, когато се преобрази в същество, което е дотолкова по-висше, че е чуждо за нас. Опитвайки се да приспособи природата към себе си, човекът създава форми, които трябва да поддържат по някакъв начин своето безсмъртие. Готови ли сме обаче да платим цената за това безсмъртие?
Литература
Докинс, Р. Наука в душата. София: Сиела, 2018.
Tags: бъдеще, трансхуманизъм
