Фантоматиката: сън в съня или сън наяве?
Николай Генов
Софийски университет “Св. Климент Охридски”
Резюме: Настоящият доклад отбелязва някои от по-големите трудности при осъществяването на фантоматичния проект, предложен от Станислав Лем през 1964 година. Основната цел на разработката е да обърне внимание на слабите звена в една съвременна теория на виртуалното и да предложи решение на част от неизяснените ѝ проблеми.
Ключови думи: фантоматика, научна фантастика, „Сума на технологията“
Summary: The paper aims to discuss some of the well established difficulties that lie before the branch of phantomatics proposed by Stanislaw Lem in 1964. Its main goal is to revisit the theory’s blind spots and offer possible solutions to its more perplexing dilemmas.
Keywords: phantomatics, science fiction, Summa Technologiae
Фантоматичната машина, която Станислав Лем проектира в своята „Сума на технологията“, е нещо повече от исторически първенец в надпреварата за фантастично новаторство. Представлявайки първата подробна и научно издържана разработка върху това, което години по-късно ще се наложи като виртуална реалност[1], тя е вдъхновяваща концепция, заредена с противоречив потенциал; сложен теоретичен конструкт, премислен философски чертеж, генератор на научни проблеми от интердисциплинарен порядък. И макар есетата на полския автор да не могат да се похвалят с кой знае колко щедра рецепция – все пак техният англоезичен дебют ще се състои приблизително половин век по-късно[2] – те и до днес предлагат оригинална и задълбочена визия, която предизвиква изследователя със своята непоклатима увереност в правотата на здравия разум. Но дали здравият разум би бил достатъчен, за да се изгладят всички хипотетични пречки, поставени пред производството на фантоматизирана фикция[3]?
Още в първите си текстове, посветени на темата, Лем набелязва някои сериозни трудности пред осъществяването на една такава двупосочна илюзия, каквато в неговите разсъждения представлява крайният продукт от работата на фантоматичната машина. Тези проблеми са отчасти обобщени от Виктор Язневич (Язневич 2001: 45-49) и са допълнени от други фантастолози (Малинов 2001: 72-75, Славов 2001: 76-81). Самият Лем често опитва да ги реши, като се възползва от технологичния и идеен прогрес, за да се връща и да поправя началните си пропозиции; това се случва на декади, на равни интервали, съответно след 10, 20 и 30 години от излизането на „Сума технология“. Въпреки мисловното му упорство обаче по-сериозният дял от теоретични проблеми, касаещи успешното фикционализиране на субекта, остава нерешен.
Настоящият доклад си поставя за цел да поправи това, разчитайки на огромната дистанция от 60 години и натрупаните през тях масиви от данни с ясно изразени тенденции. Неговата надежда е, че една подобна корекция, каквато е прецизирането на първоначалната хипотеза на Лем и нейното „отваряне“ към съвременната мисъл, би позволила възобновяването, продължаването и задълбочаването на разговора за машинногенерираните илюзии и би снабдила научната фантастика с един логически непротиворечив апарат, който прещраква пред възможността да бъде изпитан в полето на художествените си реализации. За да постигне удовлетворяващ завършек обаче, текстът трябва първо да систематизира звената, които досегашната теория определя като слаби, и да маркира тяхното значение в плана на новото. Това ще бъде и основният му мотив да се спре върху аргументите, които опровергават действителността на фантомата и го дамгосват като практически нереализируем.
Първата пречка, на която теоретикът на фантоматичното би се натъкнал, е от чисто биологично естество и се отнася до въздействието на фантоматичната машина върху човешкото тяло. Лем смята, че един такъв генератор на илюзии, какъвто си представя, когато говори за създаването на съвършено непрозрачна симулация, може да съществува единствено като външен придатък на нашата физиология; като чужда периферия на органичната ни анатомия. Този придатък би действал посредством екстериорността на нашите чувства, разчитайки на сетивата, които могат да бъдат разглеждани като „външни“, сиреч са отговорни за произвеждането на оптични, тактилни, олфакторни и аудиторни отпечатъци. Финият механизъм на „вътрешната“ ни телесност остава недостъпен за технологичната инвазия; машината, независимо от инструменталния арсенал, с който разполага, и хитростите, които е в състояние да приложи, няма да успее да се справи с проприоцепторите, налични във всеки наш мускул и присъстващи в голяма част от тъканите на нашето тяло. Благодарение на информацията, която проприоцепторите подават на мозъка, ние сме в състояние да знаем в какво положение се намират крайниците ни, без да ги оглеждаме и опипваме; наясно сме дали ръцете и краката ни са протегнати или са сгънати, дали са натоварени, или не са (Лем 2001: 52). Тези данни, обработвани в мозъка, биват допълнени от дейността на органа на равновесието, разположен във вътрешното ни ухо. В неговия състав влизат както три запълнени с течност дъги, съответстващи на трите измерения на реалното пространство, така и набор от варовити телца, наречени статолити и представляващи малки бучки от калциеви соли, които земната гравитация притиска към специални власинки (Лем 2001: 52). Посредством движенията на тези бучки и натиска, който те оказват, ние осъзнаваме положението на главата си, а също и ускорението, и спирането (Лем 2001: 52). Примерът, който Лем дава, за да реферира това осезание, се отнася до пътуването със самолет или возенето в асансьор (Лем 2001: 52), но случаите, както всеки би могъл да се досети, са далеч по-всеобхватни и не чак дотам специфични. Специфичен е обаче ефектът на неутралното влияние на импулсите (или дразнителите), които засягат органа на равновесие, тъй като стимулацията им се отразява различно на всеки индивид; тя може да доведе човек до състояние на локомотивна („морска“) болест, както се е случило, макар и в съвсем аналогов контекст, дори с обучения съветски космонавт, летял около орбита цяло денонощие – Герман Титов (Лем 2001: 52).
За да направи горната каша още по-гъста, българският фантастолог Атанас Славов публикува текст („Виртуалният Джони от 13-ия етаж на матрицата“), в който удължава веригата от биологични аргументи срещу възможностите на фантоматичната машина. Според него блянът за директно включване в нервната система е – така да се каже – изключен, понеже все още не е решена кодировката и декодировката на машинния и вътрешния биотоков език на двете системи (Славов 2001: 77). Всички действителни разработки, твърди Славов, се ограничават до смяната на „езиците“ върху повърхността на човешкото тяло, затова и интерфейсният скафандър, или наборът от очила, шлемофони и ръкавици, цели да превърне плътта в контактна повърхност за обратна връзка с фантомата (Славов 2001: 77). Втора, но не по-маловажна задача на цялото това специализирано оборудване, е да осигури правилната синхронизация на тялото; сервомоторчетата и пневматиките трябва да „спъват“ до точни граници човешките движения, за да ги синхронизират с поведението на предметите във виртуалната среда (Славов 2001: 77-78). Сценарият, в който някой просто поставя техническо приспособление на главата си и бива пренесен в отделен свят чрез съчинени от компютър гледки и звуци е неоправдано, нереалистично и с право отхвърлено от текста на Славов.
Тази позиция е интересна и особено ползотворна, тъй като успява, макар и в един по-имплицитен, дори метафоричен план, да извърши своеобразен „суич“ в теорията на фантоматичното, представяйки проблемите на живата и неживата природа, на диалога между човека и машината, като основни проблеми на превода. Независимо дали си е давал сметка за това, дали го е правил съвсем съзнателно, или е следвал някаква своя интуиция, Славов е успял да снабди изследователя хуманитарист с инструмент; предоставил му е възможна насока за кодиране и декодиране на една все още неясна теория. Защото да се мисли фантоматиката диалогично, като разговор, който проектира и удържа светове, е много близко по дух на това, което Пиер Леви се опитва да направи в книгата си „Becoming Virtual: Reality in the Digital Age“ (Levy 1998), докато интерпретира процеса на виртуализация по модела на средновековния тривиум (Levy 1998: 103-118). Отношението и на двамата предполага известно дистанциране от първоначалната визия на Лем, според когото симулацията е строго йерархична и почти насилствено наложена от един студен процесуален разум, опитващ се да заличи следите на своята дейност; то предлага едно отдръпване, което се извършва фино и преминава от проблемите на локомоцията към проблемите на езика и говоренето, вписвайки разглежданата проблематика в реториката на надлъгването. Любопитна е също една недоразнищена пропорция, която прозира в текста на Славов, когато се засяга връзката между аналоговото и дигиталното тяло – по всичко личи, че за да се усили правдоподобността на второто, трябва да се осакати и ограничи първото, но стесняването на реалния обхват на действие, изглежда, не е в никакъв случай еквивалентно на второто стесняване, тъй като аватарът е по презумпция неподлежащ на ограниченията на физическите закони[4]. Това ще рече, че за да може аватарът да действа като аналоговата си основа, реалното тяло трябва да бъде редуцирано. Съответната редукция води до далеч по-голяма редукция в сферата на проектирания образ, което поставя двете тела под общия знаменател на една икономическа зависимост, чиито вградени дефиниции очертават свободата като същински данък на реалността. Но нека, вместо да следваме тази нишка, рискувайки да се отдалечим твърде много от набелязаната тема, се върнем към другите изпитания пред фантоматиката.
Ако във фантоматизираната фикция, по думите на Лем, „човек трябва да срещне друг индивид, то само в случай че това ще бъде (включен в неговата фикция) реален човек, може да се разчита на разговор или в най-общ вид, среща с партньор, който притежава съзнание и се държи разумно. В тази ситуация личността-фантом не може да се представи убедително, тъй като никой програмист в света не е в състояние да организира „изкуствен интелект“ (Лем 2001: 50-51). Той продължава: „Ситуацията е крайна с това, че контактите, включително половите отношения, с произволни индивиди, или проектирани фиктивно, или (за което си спомних във въведението) „възкресени“ за интимни цели, дори извратени, може да се реализират само ако тези индивиди запазват пълно мълчание. Половите контакти могат да се програмират, а разговорите – не…“ (Лем 2001: 51).
Това може да се преведе по следния начин: ако нашата материя представлява сериозен проблем, с който наличният хардуер все още не успява да се справи, то съзнанието ни е отделен препъникамък за машината, тъй като подлага на изпитание нейните семантични възможности, или по-точно – способността ѝ да (въз)произвежда и поддържа правдоподобни характери, за да не подкопава илюзията за разговор. Фантоматизираният потребител се оказва в ситуация, в която отиграването на една непосредствено олекотена вариация на Тюринговия тест е практически неизбежно. При все това обаче е необходимо да се направи важно уточнение – би било твърде прибързано, ако се изкушим да прибегнем до удобствата на бинарната структура, за да обособим този аспект на фантомологията като изцяло софтуерен, за да го противопоставим на всичко казано до момента. Всъщност мащабът на изкуствения интелект не е нищо повече от една увертюра към същинските проблеми на моделирането, които не могат да бъдат отлепени от физическите параметри на технологията, боравеща, налагаща и разпространяваща новите визуални форми. Достатъчно е да се обърнем към принципите на термодинамиката и да си представим една прегряваща машина, за да разберем допълнението на Славов: „Всички гледки и звуци трябва да бъдат описани дигитално като всички гледки и звуци трябва да бъдат описани дигитално като 3D анимация, и то не като за филм – само от посоката, от която се виждат, а да бъдат в паметта на компютъра като цялостни обемни тела със съответното физическо поведение на околната среда, така че, когато Потребителят поиска, да може да ги погледне отвсякъде, да ги вземе в ръка (в перспектива дори да усети материала и тежестта им). И колкото по-сложни са предметите и околният пейзаж, толкова по-бързи и мощни трябва да са процесорите, обработващи движението на интериора по законите на „тази“ реалност“ (Славов 2001: 78). Неговата бележка, че „магически заклинания от типа на „свръхмозък“, „суперкомпютър“ и други“ вече не работят дори за фантастите, е малко или много уместна с оглед на предложените алтернативи – например (по Лем) на кристалопроцесор, съставен от кристални решетки и разчитащ на фотони вместо на електрически импулси (Славов 2001: 78). Защото не просто ответните реакции на фантоматизирания образ трябва да бъдат потенциализирани и когато се наложи – светкавично актуализирани, не само диалогът трябва да бъде водеща функция на машината; фантоматът е длъжен да удържа освен самия разговор и рамката на разговора с всичките ѝ непреброими от човек, а на този етап и от компютър, променливи. Този масив от данни, подавани от средата и от нейните участници, от симулацията на частен свят – топлината на чая, грапавата повърхност на дървената маса, лекото шушукане на заден план, стайната температура, светлината в помещението, ъгълът, под който някой по-театрален лъч на слънцето пада, за да хвърли небрежна ласка върху напуканото ръбче на порцелановата чаша, отразеното в нея пречупено и разкривено лице на аватара – всичко това не просто се осъществява, но и се променя в зависимост от перспективата на поне един активен субект. „По дяволите, всички процесори и памети на света не могат да стигнат, за да се поддържа това чудо!“ (Славов 2001: 78).
Встрани от техническите специфики, но като тяхна неизменна предпоставка и резонно следствие стои въпросът за възможната финансова стойност на фантоматичното начинание. Колко би струвало да се проектира една такава машина и на каква цена биха възлезли нейните продукти? Според Лем, който мисли по тези въпроси през втората половина на XX век, сумата за програмирането на произволно фантоматично приключение може да се окаже прекалено висока за клиента (Лем 2001: 51). Все пак „бягането на динозаврите (от „Джурасик парк“) може да е кратко, но изисква предварителен седмичен мравешки труд на програмистите“, а законите на търсенето и предлагането, „алфата и омегата на капиталистическата икономика“, няма как да гарантират на тези дизайнери сигурна печалба (Лем 2001: 51). От друга страна, изглежда някак естествено, че „Звездни войни“ ще се възобновяват, тъй като производителите биха били сигурни, че „касовите постъпления на новия филм […] ще оправдаят парите за програмиране с колосален доход“ (Лем 2001: 51). При всички положения това би свело фантоматиката до определен набор от предложения и услуги, които биха превърнали фантоматизирания субект в потребител – логика, която отдавна се е натурализирала в езика ни. „Ще се появят каталози“, смята Лем, „на първо време ТИПОВИ, или СТАНДАРТНИ ВИДЕНИЯ, и тяхното ползване като електронни услуги ще стане достъпно за достатъчно богати хора“ (Лем 2001: 51). „Този тип програми няма да изисква индивидуална настройка към ЛИЧНОСТТА на клиента […] експедиция на върха на Еверест, на Марс, в Ерусалим отпреди 2000 години, сред хищните динозаври преди 65 милиона години, на лов за лъвове и т.н. без край“ (Лем 2001: 51). Разбира се, не е изключено да се появят и по-богати хора, „с по-големи изисквания, които ще желаят например космически пътешествия, приближаване към „повърхността на събитията“ на галактическа черна дупка, висш пилотаж на самолет, падане от върха на „Емпайър стейт билдинг“, собствената си смърт и последващото възкресяване обратно, и дори пребиваване в рая сред ангелите и светиите…“ (Лем 2001: 51-52). С други думи, фантоматиката ще произвежда не просто възможности за вълнуващо преживяване, а и ще поддържа класовото неравенство, което машината иначе би била в състояние да заличи; техническите аспекти на фантомологията са свързани със социално-икономическите ѝ проблеми. На този етап това се превежда и другояче – като довод защо развитието на интернет мрежите изпреварва прогреса на фантоматиката; потапянето в киберпространството е значително по-евтино и достъпно (Лем 2001: 51).
Струва си да се отбележи, че мнението на Атанас Славов по този параграф се припокрива до голяма степен с това на полския фантаст. Във „Виртуалният Джони“ се твърди, че „Мрежата е истинското поле за разгръщане на виртуалните светове“, тъй като дори при тези „засега ниски скорости“ на интернет връзките се появяват уебместа, на които със снет предварително софтуер е възможно човек да се разхожда по виртуалните улици на виртуален град, в който „всяка сграда е представителство на фирма и анимираните персонажи […] са аватари, т.е. представляват дигитални кукли, движени от реален Потребител“ (Славов 2001: 79). Там „срещите и разговорите не са игра, а реално общуване, което довежда до бизнес отношения, реални договори и пари“, а площите съответно се продават и наемат (Славов 2001: 79). Разбира се, минало е достатъчно време от публикуването на тези есета, за да си проличи тяхната анахроничност; поне в България скоростта на интернета вече не може да се нарече ниска, а една разходка по виртуалните улици е по-скоро ежедневие, отколкото събитие, което да изисква предварителна подготовка[5]. За закупуването на виртуално имущество дори няма смисъл да се говори – това е нещо, което се е случвало в MUD-овете[6] още в края на миналия век, а сега се е популяризирало до такава степен, че се е превърнало в ефикасен бизнес модел, с който видео игрите злоупотребяват безпощадно. Единственото, което не се е променило, е фактът, че киберпространството продължава да се разгръща, а опитите с VR – поне на фона на всичко, което се случва с интернет – изглежда сякаш са замръзнали.
Не на последно място по важност – поне, ако се ограничим до експлицираните от Лем и Славов проблеми – стои философският въпрос за онтологичния порядък на симулацията; доколко тя може да бъде нещо различно от аналоговата действителност и как фантоматизираният субект би бил в състояние да се изплъзне от капана на нейните илюзии. Това е безспорно и най-пароидният момент в „Сумата“, понеже е съпътстван от цяла серия мисловни експерименти, които само доказват нашата неспособност да установим дали вече не се намираме във фантоматична проекция. Логиката на Лем е, че макар машината да може да въздейства на своите жертви единствено чрез прилагането на своята периферия, сиреч екстериорно, тя не би била достатъчно глупава, за да се остави да бъде заблудена. Например не би било неуместно да си представим, че някой е решил да направи хиляда клякания, за да провери дали няма да се изпоти, тоест възнамерява да тества своята телесност чрез физическа интензификация[7]. Във фантоматизираното видение би било възможно подобен подвиг да бъде извършен без каквито и да било следи от умора (Lem 2013: 200-201). Но нека, от друга страна, си представим, че устройството на фантомата е по-софистицирано; машината разбира какво се опитва да постигне хитрецът и раздразва отделни нерви, за да ги „умори“ или, за да предизвика мускулна болка чрез тях (Lem 2013: 200-201). И това е само единият от възможните начини да се избегне неловката ситуация. Другият метод е по-краен, но не по-малко вероятен – фантоматът може просто да увеличи емисията на въглероден диоксид в помещението (или капсулата), ускорявайки по този начин работата на сърцето, за да предизвика очакваното изпотяване (Lem 2013: 201). Тогава ще ни останат само „интелектуалните игрички“, които се позовават на индивидуалния код на паметта ни, за да гарантират целостта на нашия разум (Lem 2013: 201). Чрез тях ние можем да се досетим за нещо, което само ние знаем – например каква течност е бутилирал дядо ни в пластмасовото шише от Coca-Cola. Последвалата проверка ще бъде сравнително проста – достатъчно би било да отидем до кухнята, да отвием капачката, да помиришем съдържанието с почтителна доза подозрение и много внимателно да го надигнем към устните си. Разбира се, машината може, а и най-вероятно ще прибегне до така наречената „тактическа маневра“ (Lem 2013: 201), която винаги представлява реакция на нови данни. В нашия сценарий те могат да бъдат актуализирани в лицето на побеснелия ни дядо, който нахълтва в стаята и се погрижва никога повече да не подлагаме неясната променлива на задълбочена интерпретация. Или, ако трябва да се придържаме към не по-малко ироничния пример на Лем, актуализацията може да приеме формата на собствената ни съпруга, която, виждайки как триумфираме над за пръв път незаялото чекмедже на бюрото ни, ни съобщава снизходително, че днес е викнала майстор да го поправи (Lem 2013: 201-202). Разликата между двата сценария се състои единствено в това, че ако съдим по ремарките на полския фантаст, първият е всъщност по-вероятен (Lem 2013: 202). Но изводът все пак остава същият – във фантоматичното видение ние сме сами и всичко, което можем да доверим на най-близките си приятели, би послужило на врага, който ни заобикаля отвсякъде (Lem 2013: 202).
Със сигурност могат да бъдат изброени още много проблеми, които да изпълнят функцията на аргумент срещу достоверността на фантоматичната машина, но дотук посочените спадат към по-значимите от тях. Затова, докато се придържа към извода на Лем, че „вероятността Х да се намира не в истински, а във фантоматичен свят може да бъде голяма, понякога наистина голяма, но никога абсолютно потвърдена“ (Lem 2013: 202), настоящият текст ще опита да скицира някои посоки, които да открехнат черупката на скептицизма, без да оронват неговата онтологична неубеденост.
Всеизвестна е „обичта“ на Лем към спекулациите на психоанализата, която според него е напълно безполезна, но не защото предлага неверни твърдения, а напротив – защото доводите ѝ са толкова верни, че са тривиални и безполезни за науката (Lem 2013: 204). С оглед на това не е изненадващо, че отговорът на най-тежкия въпрос на теорията му – този за статута на реалността – остава неизяснен. Фантастът си представя филма за Супермен, в който супергероят бива упътен от светещи червени табелки с надпис EXIT, и се надява, че бъдещите разработчици на фантоматични машини ще въведат подобни „спирачки“ пред фантоматизационния процес (Лем 2001: 54). Въпреки това в него се заражда подозрението, че излизането от една фикция може просто да бъде вход към друга; че самите бутони за изход могат да се окажат част от фикцията (Лем 2001: 54). Затова и есетата му остават без гарант, а такъв може би все пак има. Той не е нов и може да бъде добре илюстриран с онзи известен сън от трудовете на Фройд, в който баща среща оживелия труп на детето си, приканващо го да се събуди, защото ще изгори (Фройд 2020: 480). Причината за събуждането на бащата не е пожарът, който в този момент е лумнал в съседната стая – всъщност механизмите на съня правят достатъчно, за да удължат видението, като интегрират околните дразнители и предоставят рационални обяснения за промяната на температурата и светлината; истинската причина за събуждането е травматичното преживяване, срещата на бащата с Реалното (Жижек 2014: 74), което го кара да избяга обратно в реалността подобно на дайвърите на Лукяненко. Дайвърите са онези полумистични фигури от поредицата за Дийптаун, които поради своята психическа обремененост (изпитването на силен афект) разполагат със специалната способност да напускат пределите на фантоматизирания свят и да се връщат в аналоговите си тела; достатъчно е просто някои от тях да си спомни травматичното преживяване, което го е направило дайвър, за да сработи неговият номер (Лукяненко 2009b) Не би било трудно да си представим как нещо подобно би могло да работи и извън пределите на научната фантастика. Спирачките, с други думи, са вече сложени, но просто на биологическата, а не на компютърната машина.
Финансовият проблем е неизбежен дотолкова, доколкото Лем мисли предлаганите видения по модела на киното, както е в повестта „Онирофилм“ на Лино Алдани (Алдани 1980). Затова и римейкът в тази теория присъства едностранно – с определен автор (инвеститор), който трябва да се захване с продукта, за да го актуализира за масовата публика (или частния потребител). Но компютърните игри правят нещо по-различно – те предлагат по-малки, гъвкави елементи (модели), от които се сглобяват разножанрови заглавия. Така чрез прилагането на обща рамка става възможно наличието на голям брой неперсонализирани продукти. Отделен въпрос е, че компютърните технологии са далеч по-разпространени и достъпни, отколкото са били през 60-те години на XX век; станали са такава неизменна част от съвременната култура, че животът без тях е немислим[8], а сценариите за информационни верижни взривове изглеждат толкова по-страшни.
Не е нужно да се отчете някак спорния прогрес в разработката на изкуствен интелект, за да се отбележи, че класическата теория на Лем е упражнение по приложен солипсизъм[9]. Ако към фундаменталното уравнение обаче се прибави мрежовостта, то необходимостта от ИИ би отпаднала напълно или поне до голяма степен – повечето разговори щяха да се провеждат между хора, които по естествен път биха запълнили зевовете на фантоматизирания свят. Съвсем вярно е обаче, че в обратния случай – и при наличието на съответната нужда – някои длъжностни типове щяха да се окажат по-лесно автоматизируеми от други, но утилитарният характер на работата им щеше да изключи максимализма на Лем като критерий за добра симулация.
По отношение на аналоговото тяло могат да се направят само няколко бележки. От позицията на 2020 година ни се струва, че традиционното мислене на една непроницаема, обвита и защитена вътрешност е силно разколебано. Свикнали с новите форми на биополитика, организирани около пряката намеса върху ума, ние трудно бихме могли да си представим фантомат, който, държейки да запази своето тактическо преимущество, остава на нивото на екстериорното афициране; по-вероятно ни се струва една такава машина да подкопае правилата, на които се основават сетивата ни, подменяйки бавно тяхната универсалност. За да постигне това, машината би използвала пълния репертоар на цереброматиката, химията и педагогиката, редуцирайки човешкото с всичките му „неудобни“ елементи. В крайните си форми подмяната може дори да се прояви като пълна замяна на корпуса с импланти, механизми и чипове; едно киборгизиране на потребителя или обратна телетаксия, усвояваща фантоматичното като временна упойка.
Разбира се, това са само възможни посоки, които да дадат нов тласък на теорията на Лем. Дали фантоматиката е само сън в съня, от който всеки момент ще се събудим, или е фантазия наяве – трудно бихме могли да разберем, защото в крайна сметка „вероятността Х да се намира не в истински, а във фантоматичен свят може да бъде голяма, понякога наистина голяма, но никога абсолютно потвърдена“ (Lem 2013: 202).
Библиография
Алдани, Л. Онирофилм. Варна, 1980. // Алдани, Л. Онирофилм, 1980, с. 10-39. Жижек, С. Как да четем Лакан? София, 2014.
Лукяненко,С. Прозрачните витражи. София, 2009.
Малинов,Г. Физика и метафизика на Виртуалната реалност. // Тера фантастика, 2001, бр. 1, с. 72-75.
Славов, А. Виртуалният Джони от 13-ия етаж на матрицата. // Тера фантастика, 2001, бр. 1, с. 76-81.
Фройд, З. Тълкуване на сънищата. София, 2020.
Язневич, В. Фантоматиката (virtual reality) на Станислав Лем. // Тера фантастика, 2001, бр. 1, с. 45-49.
Artoud, A. The Threatre and its Double. New York, 1958.
Levy, P. Becoming Virtual: Reality in the Digital Age. New York and London, 1998.
Lem, S. Summa Technologiae. Minneapolis, London, 2013.
Lem, S. Thirty Years Later. // Swirski, P. A Stanislaw Lem Reader, 1997, 43-58.
[1] Терминът добива популярност покрай работата на Джерон Лание, но се появява много преди това в английския превод на „Театърът и неговият двойник“. Вж. Artoud, Antonin. The Threatre and its Double. New York: Grove Press, 1958.
[2] Книгата на Лем е преведена на английски чак през 2013 година. През XX век неин единствен коментатор е философът Leszek Kolakowski, който ѝ посвещава негативна рецензия в месечника Twórczosc през ноември, 1964 г. (Lem 1997: 44).
[3] Фантоматизираната фикция е продуктът от дейността на фантомата (машината). Предимствата, които въвеждането на този термин предлага, опитах да обобщя в доклада „Фантомологията – един маргинализиран проект и неговата полза за литературознанието“, заявен в програмата на Научната конференция за студенти и докторанти „Музиката на словото“.
[4] Природните закони на фантоматизираната фикция се изграждат посредством фантомата и не е задължително те да съвпадат с правилата на аналоговия свят.
[5] Докато пиша това, „Фейсбук“ ми предлага да се разходя безплатно по виртуалните улици на Париж само с един клик на мишката си. Там, където някой би прозрял ироничната усмивка на съдбата, друг би видял резултатите на дигитализацията, които говорят сами за себе си.
[6] Multi-User Dungeon; жанр текстови игри, добил особена популярност през 80-те години на XX век.
[7] Леви посочва физическата интензификация като реакция на виртуализацията. Вж. Levy, Pierre. Becoming Virtual: Reality in the Digital Age. New York and London: Plenum Press, 1998.
[8] Само преди началото на тази година животът без компютърни технологии просто би изглеждал немислим, но с оглед на задължителното дистанционно обучение и спазването на социална дистанция едно такова изказване съвсем не изглежда пресилено.
[9] Това е едно от понятийните нововъведения на Атанас Славов, които намирам за особено удачни. В рамките на „Виртуалният Джони“ той предлага и няколко други, сред които „обективна халюцинация“ и „личностна реализация (Славов 2001: 80).
