“Престолонаследник”, или за тежестта на виртуалната корона
Velde, V. Heir Apparent. Harcourt: 2002.
Вивиан Ванд Велд не е популярен писател и за това свидетелства крещящата липса на критически интерес към нейните книги, насочени към “младата публика”. Под този етикет, който цели да денотира неясната и недобре определена маса читатели, дори неопитният литературовед би бил в състояние да прозре следите на дежурното професионално пренебрежение към така наречената жанрова литература. Подобна демодирана нагласа, почиваща върху болното чувство на превъзходство и лесното разграничение между “сериозното” и “несериозното”, трудно би могла да бъде удържана 19 години след излизането на “Престолонаследник” – едно от по-ярките заглавия в списъка на Велд. И не чрез предразсъдъци може да се обясни защо всъщност става въпрос за роман, който би издържал проверката на времето.
“Престолонаследник” разказва историята на Жанин, редовната тийнейджърка със семейни проблеми, която се опитва да избяга от действителността в аркадните симулации на “Расмусемския игрови център”. За рождения си ден момичето получава ваучер за виртуално потапяне, без да подозира, че машината, в която ще легне, възнамерява – по вероятност и необходимост – да я затвори в приказния сюжет на едно застрашено царство. Единственият изход от фаталната игра се оказва правилното ѝ изиграване, което включва вълшебни предмети, проклятия, призраци, дворцови интриги и варварска вражда. Времето на Жанин е ограничено – тя трябва да се ориентира в новия свят и да се справи с неговите лабиринтални премеждия, преди да загуби съзнанието си завинаги.
Какво е по-различното в тази книга и какви са интересните перспективи, които тя предлага? За начало, “Престолонаследник” е добре ситуиран във времето роман; това е книга, която черпи модела си за игра от стари извори – преди феноменът на Blizzard (World of WarCraft) да промени окончателно лицето на фантоматичното. Интерактивната творба, на която Жасмин се спира, е солова и следва добрите практики на този жанр; тя не предполага мрежовост и в това се доближава най-много до първоначалните спекулации на Лем от шестата глава на неговата “Сума на технологията”. С други думи, предложеният продукт е опит за приложен солипсизъм, един пакет от ограничени възможности, които примамват (и залъгват) със своята непрозрачност. По този параграф Велд стои по-близо до “Лека нощ, София” (или “Онирофилм”) на Алдани, отколкото до Сергей Лукяненко и неговата визия за Дийптаун – дигиталния град на илюзиите. Трява все пак да се има предвид, че изборът в играта е само фасаден и грешните стъпки в нея водят до прелиминарен завършек на приключението, връщайки аватара в “начална позиция”. Събитията са предетерминирани, а изкуството е еднопосочно – концепция, която все пак противоречи на новия проект в “Сумата” и създава допълнителни вътрешни сходства с “Онирофилма”; полага технологията за виртуализация от страната на киното и я открехва за множество несъстоятелни дефекти.
Именно отказът да се видят тези несъвършенства, да се заяви голотата на царя, без да се осмисли цялостния контекст, създава впечатлението за повърхностна работа. Но под лекия разказвателен пласт все пак се крият редица ползотворни философски, социални и научни проблеми. Как тялото се справя с новата памет например? По какъв начин машината пренаписва индивидуалния код на опита и “внушава” на потребителя нови умения? Какво се случва с тях след напускането на симулацията? Докъде се простира правото на диалога? И как се пренася времето? Читателят вижда, че 30 минути са всъщност три фантоматизирани дни, без да успее напълно да догади ефектите от този дисонанс.
Разбира се, “Престолонаследник” не предлага задълбочени отговори; романът само поставя имплицитни въпроси покрай една лека и на места твърде наивна история. Вероятно в опита си да “донагласи” маловажните неща – все пак традиционната фигура на гениалния дизайнер се оказва тъкмо на възрастта на главната героиня, която се събужда в ръцете му – трудът на Велд остава доволно пренебрежителен към същността на фантастичното. И все пак технологичните му специфики са там, пред очите на литературоведа, който може да се възползва от текста, за да помисли върху тях и да заеме позиция – доколко опасни са всъщност фантоматите, срещу които виждаме загрижени родители да протестират, и заслужава ли си човек да поеме тежестта на виртуалната корона.
Николай Генов
