Взаимното проникване на сферите: сериалът „Вещерът“ между книгите и игрите
Текстът е публикуван в “Литературен вестник”, бр. 21, год. 29, стр. 14.
Макар да се занимава с фентъзи заглавие, той бива публикуван тук заради присъствието на Сапковски (или по-скоро – на неговия образ) в колективното въображение на фантастките общности.
Често при изграждането на фантастичен универсум се прибягва до една специфична формула, до един познат модел, който разказва за алтернативен на алтернативния свят. Тази алтернатива на алтернативното обикновено бива наситена с ярки до агресия цветове и изострени до кич вълшебства, които обезсилват въображението на слушателя и обсаждат сетивността му с незавършените образи на нечия фантазия. Въпросният проект за параленен свят, изграден като всяко друго клише на базата на повторението, не е съвсем уместен за частния случай на „Вещерът“, но схематичният контраст, който една такава абстракна конструкция, била тя и художествена, предлага, би могъл да хвърли малко светлина върху успеха на поредицата с оглед на жанровата ѝ специфика и да послужи като шаблон или мостра, тоест да екземплифицира определени взаимодействия между различните медии.
Ако приемем, че фееричното измерение, интензифицираното пространство на този „пръв“ или „друг“ свят, към който сега се връщаме, улавя импулса на фентъзито по принцип, тогава едно от главните събития в света на „Вещерът“ може да послужи като метакоментар за мястото на Сапковски в съвременната култура. „Взаимното проникване на Сферите“, или генезисът на фантастичното във фантастичната му поредица, се характеризира от повествователя като катаклизъм, който тласва един муден свят в прегръдките на необикновеното; появяват се чудовища, магьосници, остри конфликти, а с тях се зараждат и нови потребности. Една от тези потребности е маркирана чисто професионално – беззащитните човешки общности, изложени на непозната до този момент опасност, се нуждаят от нов тип екстерминатор; от обучени наемници, които да се справят с изродното. Оттам и фигурата на вещера – мутант, сиреч лиминален образ, нещо между човек и звяр, който е трениран да отстранява чудовища, проклятия, неестествени заплахи.
За да бъде картината пълна, или малко по-различна, а екскурсът – завършен и оправдан – трябва да се отбележи, че тези „стълбове на надеждата“, вещерите, са допълнително травестирани; тяхната циничност, лошата им слава и споделеният страх, с който биват посрещнати, хвърлят допълнителна интрига върху сивата база на универсума. Нещо повече – преобръщането е основен похват при неговото изграждане; цинизмът заема мястото на рицарската романтика, вулгарността на живота се преплита с вълшебното опиянение, красивото застава като своя карикатура в една съвсем прагматична реалност. Казано по друг начин – традиционното фентъзи, или този алтернативен на алтернативния свят/модел – защипва прешлените на „Вещерът“ и създава нещо междинно, грозновато и особено; нещо, което да претендира за по-голяма доза „средновековен реализъм“, без обаче да се лишава от фантастичното; едно своеобразно проникване на Сферите на равнището на кодификацията.
Това обяснение може в най-общи линии да предложи версия за нарастващата популярност на „Вещерът“ през последните години. То е ползотворно дотолкова, доколкото имплицира междутекстови връзки с други, по-масивни епоси, като поредицата на Дж. Р. Р. Мартин – „Песен за огън и лед“. Подобни сродявания съчетават по презумпция определен набор от характеристики в разпознаваеми типове. Но „взаимното проникване на Сферите“, елемент, както бе уточнено, от художествения свят на Сапковски, би могло да има и друго критическо предназначение – то отправя към синтеза на литературата, играта и киното, за да даде всички необходими предпоставки за съставянето на една окръглена (междумедиална) рецензия.
Само преди няколко месеца – в края на 2019 година – „Нетфликс“ пусна сериал за Гералт от Ривия, „Вещерът“. Резултатите бяха смайващи предвид първоначалното недоволство на масовата публика, която бързо разпозна евтините декори и припозна в тях „бягство от духа“ на оригиналната поредица по посока на Толкин. Еуфорията, с която зрителите прегърнаха новото отроче на корпоративния гигант, бе наистина странна, а съпоставките с най-успешния до този момент сериал на HBO – “Игра на тронове“ – изобщо не закъсняха. При все това лентата, развита по плоскостта на предходните културни продукти за вещера, успя – в разминаването си с тях – да се открои като нещо не съвсем добро. И ако подобен упрек не би могъл да издържи при други обстоятелства – все пак дори нетренираното ухо може да чуе, че целта на новата медия не е да повтаря или имитира предходната, – то недостатъците сами по себе си са достатъчно големи, за да реагират като самостойни единици в издържан аргумент. А ето и неговите компоненти в обратен ред – от най-дребните към по-сериозните:
На първо място, сериалът на Лорън Шмит Хисрич е наистина евтин. Реквизитът е изкуствен, ефектите са лоши, перуките и лещите са с по-ниско качество от тези, които се използват при косплей. И ако бюджетът не е състоятелен проблем[1], когато става въпрос за ниско фентъзи, то той е сериозен препъникамък, когато случаят е друг. Дори елементарната съпоставка с „Игра на тронове“ го разкрива – хубавите диалози и политическите игри се отплащат достатъчно, за да се покаже муцуната на малък дракон и да се проследи растежът му в следващите сезони при наличието на по-висок рейтинг и съответно – на по-добро финансиране. Когато обаче драконът е фрагмент от изначалната мозайка, няма как той да не заприлича на Голямото пиле от „Улица „Сезам“, за да може после магьосникът да кихне нещо по-шарено в ефир. Впрочем от неумелото бюджетиране най-потърпевши са представителите на магьосническото съсловие; магьосниците в сериала са като пародия на онези, които Сапковски си представя. От една страна, да я наречем литературна, тъй като за нея се искат – в кръга на шегата – пари предимно за идеи и мастило, заклинателите, тези неинхибирани същества, злоупотребяват с йерархичната си високопоставеност и инфантилното си могъщество; те биха използвали заклинания дори за тривиални дейности като сутрешно оправяне на коса или запалване на свещ. Във филмовата адаптация обаче кризата ги е притиснала; вълшебниците се стараят да извъртат вратове с невидима сила или да духат срещу вятъра, за да не си проличи шарлатанията им. И то в редките случаи, в които не въртят кинжали по сандокански и не се премятат през лошите като нинджи.
Все пак, ако има някой, който в крайна сметка може истински да се оплаче, това безспорно са онези техни колеги, вещи заклинатели, които – от наративна позиция – са прекарали десетки години в изучаване на арканичното само за да могат накрая да се превърнат в огнена топка[2], да бъдат отхвърлени с леко движение на китката и да си умрат за едното нищо. Ей така. Защото парите за ефекта са колкото парите за надника – има актьор, няма кълбо, има кълбо, няма актьор. За гологлавия господин, чиито десетилетия тренинг биват сведени до еднократно хапване на месо, дори не си заслужава да говорим; достатъчно е да отбележим, че това заклинание, което всеки би намерил причина да научи, е оправдано откъм полза и ефект – напълно си заслужава да бъдеш разпорен, за да се открие временното местоположение на някого, вместо да си платиш за скаут.
С горните примери, надявам се, си проличават и някои наративни проблеми, които не са свързани с финансите. В този ред на мисли и с цел сериалът да бъде „по-сложен“, защото това явно би означавало да бъде по арт, епизодите са толкова лошо скрепени във времето и се случват с такава безразборна безпардонност, че понякога е странно дори за запознатите с оригиналните разкази на Сапковски. Става ясно, че се превъртат календари от събитие на събитие, но не се разбира защо Лютичето, любимият на всички бард, изобщо не се изменя между сцените[3]. Изяснява се обаче, макар и неексплицитно, как престорени реплики с философската дълбочина на инфлуенсър от социалните мрежи могат да бъдат лошо попадение – особено когато чертаят свят извън интерактивността на видеоигрите. В една игра, казано на едро, човек може активно да избира между добро и зло, да търси „по-малкото“ или да остава неутрален, живеейки с последствията от собствения си избор; в една книга или филм подобни неща често достигат до голо морализаторство или неизживяна драматичност, да не говорим за сладникавост. А сладникавост има в изобилие; от „екшън“ сцените, в които една от най-великите магьосници кара мутант да направи базово магическо заклинание, тичайки „на пожар“ към него, за да може да го целува на фона на летящите бандити, до монолозите за окаяното място на жената в света на мъжете. Човек би си помислил, че след като даден персонаж се е отказал от възможността да ражда, той не е в добра позиция да се вайка и универсализира до „проста утроба“, но… сценарият задължава.
Дори сценарият обаче не може да оправдае хаотичното актьорство, което – твърде умишлено – се моделира двукратно през игрите – от и далеч от тях. Последиците са явни – Хенри Кавил, Гералт от Ривия, ръмжи и сумти по-пресилено и по-неестествено, отколкото триизмерната анимация на компютърния екран, която се опитва да наподоби. Лютичето, Джоуи Бати, от друга страна, се справя блестящо в това, да бъде палячо. Йенифър от Вендерберг, Аня Чалотра, присвива устни и горе-долу напомня на фиктивния си образ, а Трис Мериголд, Ана Шафер, толкова няма общо с ролята си, че отнема известно време на човек да се досети кого всъщност играе.
Все пак бойните сцени в сериала са изпипани и изглеждат внушително, а песента на Лютичето – Toss a coin to your Witcher – стана такъв оправдан хит в интернет, че може да се окаже едно от малкото истински хубави неща в тази продукция.
Суровата критика настрана – сериалът „Вещерът“ е поредният камък в зида на поредицата, който илюстрира взаимодействието между различните медии, тяхното взаимно проникване. След като излезе и бе масово харесан, интересът към играта, която всъщност изстреля полското заглавие във висините, пропорционално нарасна. Повиши се и вниманието към книгите, от които всичко това започна, а след като „Нетфликс“ обяви и плановете си за продължение, очакванията подобаващо нараснаха. Може би с повече внимание към детайлите, по-добри средства и малко по-изпипано писане сериалът би могъл да се надхвърли; летвата определено не е поставена твърде високо в съпоставка с другите реализации на заглавието.
Николай Генов
[1] Силно се надявам, че читателите вече са ми простили, а и ще ми простят езиковите заигравки, които си позволявам да правя по протежение на текста.
[2] Любопитна подробност е, че във версията на сериала огнената магия се води забранена. Истинската причина за това – най-скъпа е. Уви, Трис Мериголд, която по зло стечение на обстоятелствата е специализант именно в нея, тук трябва да се прави на Супер Марио и да работи със зле нарисувани гъби.
[3] Това всъщност е нож с две остриета. От една страна, можем да говорим за външния образ с неговите чисто визуални измерения. От друга, можем да засегнем измененията в характера на персонажите, които изменения обаче липсват както в книгите, така и в игрите; героите на Сапковски са изписани в камък, те са стагнирани и не търпят промени.
Tags: netflix, the witcher
