Социалният песимизъм срещу Ефремов
Владимир Зарков, Юрий Илков, Томи Георгиев, Георги Малинов, Георги Денков
Текстът е публикуван в сп. “Тера фантастика” , бр. 1 (14), 2012 г.
Текстът по-долу е писан преди около три десетилетия. Имаше един период в началото на 80-те години на ХХ век, когато с клубари се събирахме в моята квартира, обсъждахме различни проблеми и пишехме. Някои писания стигаха даже до публикации в периодичния печат. Помня, че статията за сериала „Планетата на маймуните“ излезе във вестник „Народна младеж“… А текстът, който предстои да прочетете, беше минал в графата „Забравени“… Срамота! Как изплува той от небитието? Атанас П. Славов споделя с украински фенове, че готвим специален брой на ТФ, посветен на Иван Ефремов, и те му изпращат файл с това наше творение с молба да бъде преведено на руски и да им се върне обратно. Предполагам, че статията е поместена в някой наш вестник (през 80-те години снабдявах с български материали приятели от фен клубовете в СССР) и по-късно е била „цифровизирана“ в Украйна, за да се появи отново в България и да напомни на авторите си какви са били, как са мислели и какви са ги „дробили“ преди три десетилетки. Какво нещо е времето! Когато сме писали текста, аз съм бил на около 30 години, а пък останалите автори – между 20 и 25. Сега сме хора „на възраст“, а Георги Денков вече не е между живите. Като прочетох статията след толкова време, усещането ми беше: „Я какви сме били нафукани!“ Формата определено ми се стори конспективна и скована, но по отношение на съдържанието не намерих какво да възразя, може би защото все още си оставам оптимист. Оптимист, понеже мисля, че рано или късно, когато на достатъчно голям брой хора им писне от ТОВА и възжелаят ДРУГО, ние пак ще се върнем на МАГИСТРАЛНИЯ път на развитие. (Макар че правим магистрали, ние сме извън магистралния път.) За да стане това, като начало трябва да спрем да се радваме на неспирния 23-годишен процес на деиндустриализация, да придвижим количествените параметри на селскостопанското производство поне до нивото на 1989 г., да спрем да намаляваме като население, като брой кораби (подводниците отдавна удариха дъното), като дължина на жп линии и т.н., и т.н. Да проумеем, че ако и селският туризъм и екопътеките да са хубаво нещо, не този е „пътят към храма“, и да спрем да благодарим на великия китайски народ, че ни е отървал от необходимостта да произвеждаме.
Юрий Илков
Много е писано за творчеството на Иван Антонович Ефремов. Още повече предстои да се напише. Оценките за него не са лишени от разнообразие. Прекалено разнообразиe – от злобни пасквили до нетърпящи възражение славословия. Но няма разлика между абсолютния скептик и абсолютния догматик. Прехласнати младежи намираха в Ефремовото творчество завладяващи ситуации, научни идеи и хипотези, интересни мисли за изкуството и човешките ценности, прекрасното и жената. Възмутени поети заявяваха, че Ефремов е програмирал бъдещ свят на хора-схеми, в който е студено да се живее, защото те нямат простите човешки недостатъци. Истина е, че героите му страдат от известен схематизъм на душевната динамика, репликите им често звучат декларативно и въпреки това… Нямаме за цел да изследваме достойнствата и недостатъците на Ефремовото творчество. По-скоро ще се постараем да изясним някои читателски реакции и техните мотиви предимно като проява на социален песимизъм. Между най-сериозните обвинения на скептично настроения читател е следното: Ефремов моделира общество без действителни проблеми, без противоречия, а следователно и без движение, без възходящо развитие. Заслужава си да споменем, че такава позиция прилича на наблюдение със затворени очи, но може да възникне и от недостатъци в познавателната методология. Неразбирането на същността на историческите закономерности довежда до механично пренасяне в бъдещето на противоречията, които сега движат обществото и личността, докато напълно ясно е, че и съдържанието, и формата на тези противоречия са исторически променливи, нещо повече – действието им е ограничено във времето, те постоянно възникват и се разрешават. С други думи, законите на историческото развитие трябва да се разглеждат исторически, а действителното и пълноценно прилагане на принципа на историзма е въпрос на елементарна философска или даже обща култура.
Известно е, че система без противоречия е абсурд, а характерът им в бъдещето на обществото няма да зависи от произволните желания на страдащите от методологическа несъстоятелност разобличители на Ефремов. Те, разбира се, не спират дотук. Оказва се, че обществото в произведенията на Ефремов е утопично до призрачност, че е даденост без пътя на достигането и че в края на краищата е просто невъзможно. Ефремов съвсем ясно посочва, че в движението на обществото напред и в бъдеще ще съществуват гигантски трудности, съвсем естествено за преодоляването им ще са нужни също толкова гигантски усилия. С желязна необходимост се налага и етапността в развитието на обществото. Съвсем малко усилия (но непреодолими при нежелание) трябват, за да се видят условията за нормално функциониране на обществения живот, описан от Ефремов – действителна и всеобхватна научна организация на обществото с оптимално опростените и облекчени форми на управление, на което е хармонично съчетано свръхсложно съдържание. Нима е утопично подчертаването на необходимостта от коренна промяна в общественото съзнание, съответстваща на измененията в икономиката? Или за критиците не е удобно да признаят, че изоставането на общественото съзнание и сега създава трудности в общественото развитие, защото този факт ги засяга прекалено лично? И какво следва да изискваме – готови рецепти, утъпкан път, насилени прогнози? Ефремов не би и могъл да направи усилията за намиране на позитивни решения вместо тези, които и без друго не желаят да ги правят. Утопист той не е, утопично е искането за старателно маркирания с пътни знаци път към комунизма, за прословутите готови решения. И въпреки това е доста съмнително, че тези песимисти щяха да ги изпълняват, дори и да им се поднесат в лесно смилаема и приспиваща мисълта форма. А това поднасяне не е задача не само на отделно литературно произведение, но и на литературата въобще. И защо всъщност се поставят искания към Ефремов, които не се поставят към нито един друг писател? Осъзнаването на подобна нелепост е въпрос на елементарна естетическа култура.
По особеното си светогледно въздействие при формирането на позитивни социални ценности, на прогностично насочено съзнание и емоционално възприемане на идеите на комунизма, творчеството му е и без това едва ли не уникално явление в литературата. А на тези, които декларативно твърдят, че моделът на Ефремов е невъзможен поради принципни съмнения в осъществимостта на комунизма или поради наличие на алергични реакции, чиито причини са им по-добре известни, ще отговорим също така декларативно: зад позицията на Ефремов, която е и наша, стои цялата обществено-историческа практика, а зад позицията на този тип скептици стои болезнено хиперболизиране на отделни моменти, отделни страни от тази практика. Както вече споменахме, защитниците на правата литературна вяра виждат в героите на Ефремов прозрачно-бледи схеми, смъртоносно скучни и емоционално сакати, далеч от истинската драматичност и противоречивост на човешката душа, на живота. Констатира се и раздразнение на съвременния отрицател на Ефремов от липсата на властолюбие, честолюбие и други подобни „силни страсти“ на маниакално-параноидни мотиви на отношенията. Има и презрителни усмивки, предизвикани от неадекватното възприемане на герои, съзнателно следващи, а не принудително подчиняващи се на нравствените ценности, органично присъщи на личността до степен, когато нарушаването им води до нравствена смърт, значително по-страшна от физическата. Няма да се спираме на реакциите на интелигентско безразличие от страна на мъдро презиращи себе си аристократи на духа. Не е нужно да се спираме подробно и на някои обвинения, смесващи в неразличим еклектичен хаос идеите на Ефремов с недостатъците на литературното им осъществяване.
Какво друго озадачава критиците? Може би външната бедност на емоционалните реакции? Но тя напълно естествено се съчетава с изключително интензивния вътрешен емоционален живот, за когото не винаги свидетелстват бурните външни изяви. Пак се сблъскваме с неразбиране на положението, че липсата на невъздържаност или на патологични реакции (в социален смисъл) и естетизирането на поведението не са произвол на утопично съзнание, а характерни особености на бъдещия тип личност. Колкото до нереалното поведение на Ефремовите герои, забравя се, че с изчезването на предпоставките за абсолютизиране на противоречието свобода–необходимост, с донякъде даже непредставимата промяна на отношенията човек–общество ще изчезне и превръщането на тези отношения в неразрешим антагонизъм, предоставящ на разкъсаното нравствено съзнание избор между две крайни алтернативи. А дали скептикът не може да прости на Ефремов обективната характеристика на не най-достойната част от нашите съвременници: „… предоставен на самия себе си, лишен от дисциплината на възпитанието, болезнен, губещ вяра в себе си и в хората, застанал на границата на нервното прекършване, се мятал от една безсмислица към друга през краткия си, зависещ от безброй случайности живот“. Ако скептикът отнася тази характеристика към себе си, най-вероятно да е прав, можем само да му съчувстваме. Тогава за него образите, създадени от Ефремов, са наистина материал за непоносимо сравнение. Накратко какви са основните причини за социалния песимизъм, основна особеност на Ефремовите критици:
1. Неразбиране на обективните закономерности на общественото развитие;
2. Абсолютизиране на значението на досегашната човешка предистория, особено на съвременността и пълно отхвърляне на тезата, че действителната човешка история започва с построяването на комунизма;
3. Страх от сложността на света и неразбиране на положението, че макар науката, в който и да е момент от своето развитие, да не е способна да даде пълно знание за света, тя е в състояние да изведе общественото развитие от
досегашната му стихийност, да закрие „игралния дом“ на неуправляемите взаимодействия с природата;
4. Страхът от смъртта като феномен на общественото съзнание – категоричен признак за прекалената биологичност на „аз“-а (и съответната ущърбност на социалната му страна в дадения индивид), за безсъдържателността на личното битие;
5. Деформиращо преувеличаване на допуснатите досега грешки и отклонения в създаването на новото общество и произтичащото оттук обявяване на предстоящите трудности за непреодолими.
Независимо от отрицателните реакции спрямо Ефремовото творчество (които, кой знае защо, са повече устни, отколкото писмени), по наше дълбоко убеждение Ефремов е един от най-голeмите оптимисти на ХХ век. Поради близката времева дистанция ние не сме в състояние всеобхватно да го оценим. Това ще направят бъдещите хора, определяйки му заслужено място в своята история.
