Старата песен на нов глас. Altered Carbon 2

Вторият сезон на Altered Carbon излезе в края на февруари и макар този път сериалът да беше заложил на по-ярки акценти, кратки девиации и смислови ядра, чисто теоретичните му аспекти бяха дори по-неизчистени от предния път. Дали това леко разочарование е продукт на изцяло външни естетически критерии, на тяхната все по-болезнена нормативност, или става въпрос за неумело боравене с научнофантастичния материал, е въпрос, по който може дълго да се спекулира. Но за да не бъде говоренето сухо и объркано, е редно да се започне от самия разказ, от сюжета, на базата на който стъпва всяко по-нататъшно недоумение.

Тялото ти има памет; ако се наръгаш с парче от огледало, ще видиш всичко като на филм. Тествано и потвърдено.

Историята на втори сезон продължава 35 години, след като зрителят се е разделил с мрачния и силно надценен Такеши Ковач (игран основно от Антъни Маки), специално обучен агент и амнестиран терорист. Следван от своя верен спътник – изкуствения интелект с фиксация по Едгар Алън По (Крис Конър) – Такеши все още обикаля Вселената в търсене на своята голяма, но загубена любов. За облекчение на зрителя, а вероятно и за негова изненада, 35 години зад екрана са нищо в сравнение с 35 минути пред него; Такеши бързо среща Фалконър (Рене Голдсбери) само за да си изяде боя и да остане разочарован от сриналия се романс. Ситуацията, разбира се, никога не е толкова проста, колкото изглежда, защото иде реч за странно поведение, особена лудост или необяснима болест, омотана и пакетирана в прилична детективска история. Жената, лидер на терористичната група, обучила Ковач, а също и брилянтен учен, отговорен за създаването на процедурата за дигитализация на съзнанието, не е на себе си; тя избива влиятелни личности и заразява чиповете им с непознат вирус, способен да унищожи окончателно техните бази данни. С други думи, възлюбената на Ковач се е превърналa в носител на истинска смърт, или предвестник на края, в епоха, в която хората са пренебрегнали импликациите на собствената си смъртност. Необяснимите мотиви на Фалконър и въпросът за нейното минало представляват сериозни мистерии, които Такеши възнамерява да разбули – на всяка цена, щом жанрът го налага.

Демонстрирай решителност. Покажи им кой е шефът.

Водещите теми на сезона не са толкова много. Всъщност те биха могли да бъдат схванати като итерации на един единствен казус, да бъдат групирани, а защо не и синтезирани в самия концепт за съхранение, разгърнат и последователно разработен в регистъра на оцеляването, запаметяването и оздравяването. Най-общо, сериалът конкретизира правото на живот, проблематизира неговата условност, преработва и филтрира невралгичните му клетки чрез мембраната на една песимистична представа за хуманност, която контрастира на фикционалната фактологичност и подкопава мнимата посока на прогреса, нейните утопични паралели и оптимистични импулси. Независимо от нивото на репрезентация този проблем, проблемът за живота, се оказва по-траен от нетрайността на материята и личността; той е всеобхватен и всепроникващ, заразен като коронавирус и също толкова дискретен. От една страна, се вижда лесно на нивото на персонажите, разбити и духовно разложени от времето, осъзнали, че не само плътта се износва и старее. От друга, се открива в рекурентността на травмата от загубеното наследството, от невъзможния завет, от премълчаната цена на величието. Политическите, социалните и чисто индивидуалните проекции на проблема се организират около неговата пулсираща фантоматичност, около ядката на неизговоримото.

Нетрайността като (де)фект, времето като непобедим враг.

Уви, дори този мощен метафизичен проект не успява да удържи на траеното си; износва се и се разпада в опит да рамкира интензивно действие от осем часа. Нещо повече – проектът се доразклаща от холивудските моди и тяхната схематичност. Така вероятно най-глупавият момент от сериала остава краткият диалог на губернаторката (Лела Лорен), бездарен антагонист, но иначе силна дама, с едно момиче, на което тя обяснява какво значи да си жена. Наистина ли полът, би се запитал всеки по-задълбочен зрител, се пренася от тяло в тяло до такава степен, че да дефинира самата вечност? Достоверно ли е в универсум, в който значението на кожата е сведено до проста „облечка“, в универсум, в който през няколко минути можеш да си всичко – и това от столетия наред, – та достоверно ли е да пазиш толкова ревностно представата за половата си идентичност? Защо всъщност никой не експериментира? Защо никой не опитва нови неща?

#yolo?

Едва след пораждането на тези съмнения човек забелязва колко всъщност е ригидна ликвидността на Altered Carbon. Богатите клонират собствените си тела. Всеки се придържа към собствената си форма. Природната даденост е ценно съдържание. Наративът произлиа от консервативна предпоставка.

Друга теоретична пикантност откриваме отново във виртуалната реалност. Това е софтуерен конструкт, използван за създаването на едемски градини и стаи за мъчения. Вторият сезон на сериала не допринася с абсолютно нищо за дообогатяването на тази ползотворна матрица. Точно обратното – нейните граници са твърде добре разпознаваеми, а потенциите ѝ изобщо не предизвикват интерес. Липсата на автентичност е все пак разпознаваем мотив – отчаяни и отегчени от битието типове търсят наслади под формата на чужди спомени в нелегални (или полулегални) локали. Но нима тези спомени не са по-малко виртуални от преживяванията, които симулацията може да предложи? Нима опиатите не отстъпват йерархично пред съвършения опиум на симулакрума? Единственото разумно обяснение в случая е едно и то изглежда някак недостоверно – ИИ и ВР са реликви на минали епохи; изкуственото е било отхвърлено, за да се върне човечеството към своята автентичност. Но не беше ли самата му автентика поставена на прицел?

Това май не е Дисниленд…

Не на последно място трябва да бъде маркирана и пространствената еднотипност на втория сезон. При положение че човечеството може да пътува свободно между планетите, защо се оказва, че всичко важно се случва на едно и също място? Защо не получаваме перспектива към новото и непознатото? Тук, ясно е, критиката не може да бъде насочена правдиво към естетическите измерения на продукта, защото те са ограничени от финансовите му параметри. Това обаче не отмива чувството на леко разочарование, полепнало по небцето на фантастохолика.

Здрасти. Пак съм аз. Малък свят. Как я караш?

Като цяло вторият сезон на Altered Carbon е по-линеен, предсказуем и познат от първия. Неговият новум не се движи по трасето на техническите детайли, а е рециклиран от скрапта на предходните ленти. Залогът на поредицата сега се състои във философското преосмисляне на старите положения, но и това преосмисляне среща чести затруднения и става жертва на неконсистентност; бързо омръзва и не впечатлява. Все пак сериалът не е лош предвид своята визия; неговите светлини и високобюджетни ефекти галят окото, докато наративът сапунисва косата. И ако майсторската игра на Крис Конър отново спасява положението, то тя не може да гарантира, че гледането ще бъде повторено.

Facebook